Силни връзки, слаби връзки и социални мрежи

Казано е, че “най-важната дума във всеки език е взаимоотношение” и взаимоотношенията са установени и подхранвани, като резултат от връзките между хората. Една от важните теории на социалните мрежи, въведена от социолога Самюел Ленхард, е свързана със силните и слабите връзки, и осигурява прозорец на разбиране на това защо мнозинството от хора днес допускат да се чувстват изолирани и търсещи смислени взаимоотношения.

Взаимоотношенията са определени от части от честотата на взаимодействие. Силните връзки са чести и се развиват за дълъг период на взаимодействие. Слабите връзки са редки и се упражняват на основата когато е нужно, вместо върху постоянство или продължителност. Силните връзки са интимни; човек има дълбочина от знание за другата част и двамата са емоционално свързани. Слабите връзки се контролират според ситуацията и са емоционално неутрални. Силните връзки са широки в смисъл, че частите могат да ядат, да играят, да работят и да извършват социални мероприятия заедно. Слабите връзки са тесни и по-ограничени към целта, задачата, проекта или нуждата в момента. Силните връзки има стабилност в това, че има малки движения, които влияят на взаимоотношението. Слабите връзки са по-подвижни и често разпънати от единия бряг до другия. Често те не могат да преживеят движенията и разместванията на съвременния живот. Силните връзки носят чувство на свързване и принадлежност, докато слабите връзки пораждат чувство на самота и липса на емоционална подкрепа.

Обществата, семействата, личните мрежи, ефективните екипи и малките групи са съставени от силни връзки. Обаче, когато се стигне до крайност, силните връзки могат да станат изключващи и влизането в социалната едница на нов човек трудно, или дори блокирано, поради това, че връзките им с останалите са слаби или несъществуващи.

Слабите връзки са станали по-доминиращи над силните връзки в нашата култура през последните 40 години, тъй като сме станали отделени хора в търсене на идентичност и връзки. Слабите връзки са повърхностни и могат лесно да бъдат манипулирани чрез играене на роли необходими за момента или ситуацията, и след това връщане към нормалната роля. Слабите връзки са поддържани чрез електронни комуникации като факсове, телефони, електронна поща и интернет. В крайна сметка, колкото е по-голям броя на слабите връзки в една група, толкова по-трудно е да се постигне консенсус и да се предприемат съответните действия. Тази теория за социална мрежа също е свързана с теорията за масовата комуникация, която твърди, че въпреки, че едно известие може да се комуникира с всички, то рядко се получава и се действа по него, освен ако има силни лични връзки. Това потвърждава важността от установяването на лични взаимоотношения, за да може всяко начинание да бъде успешно. Също помага да се обясни защо комуникирането на Евангелието и процеса на правене на ученици са най-ефективни, когато са изградени върху силни връзки и лични взаимоотношения.

Като водач от 21 век, можете ли да определите и сведете до минимум влиянието на слабите връзки във вашите обществени/организационни системи? Можете ли да разпознаете и използвате силните връзки?

Превод: Николай Стефанов

Използвано с разрешението на Leadership Network, 800.765.5323, www.leadnet.org

Християни или езичници?

Мартениците

Правенето на мартеници е само един от ритуалите, свързани с чисто езическия празник 1 март. По принцип с названието „мартеници” се е обозначавал специфичен обреден атрибут с основно предназначение на амулет. В този смисъл мартеницата представлява вид бяла магия за плодородие, женитба, здраве, която налагало определени изисквания при приготвянето й. Чрез мартеницата се гадае за плодородие на годината и добитъка, жътвата и плодните дръвчета. След като се поносят, най-често мартениците се поставяли под камък и така се гадаело за плодовитостта на биволите и овцете в зависимост от това, дали под камъка има буболечки или мравки. Митичният образ на Баба Марта е възрастна жена, облечена в кожух, със стари дрехи и с кафява забрадка. Тя пристига при хората от гората, където са обитавали демонични сили и митични същества.

Великденска обредност

Практиката да се приготвят яйца за Великден е възникнала още от древността. С приемането на християнството у нас през 865 година се запазва традицията, както и езическият характер на обредите и обичаите, свързани с гадаенето. На някои места в северозападна България съществува практиката да се търкалят прясно боядисани червени великденски яйца по нивите, поляните пред или вътре в къщите. Това по същество е магически акт за пренасяне на оплодителната същност на яйцето върху земята. На други места първите боядисани червени яйца били вмесвани във великденски хлябове, като изискванията били те да са снесени от черна кокошка на Велики четвъртък. Боядисани в червено, тези яйца са схващани като средство за обезвреждане на някои вредоносни сили, пораждани в случая от черната кокошка.
Боядисването на яйца е пряко свързано с култа към слънцето, като самото яйце е уподобяване със слънце. Практика в Пернишко е била да не се дават червени великденски яйца на овчарите, за да не им ослепеят овцете. Жълтъкът и обагрената в червено черупка са изпълнявали функцията на посредници между слънцето, човека и земята.
Езическата основа, на която се е оформила обредната практика да се рисуват яйца за Великден, се е вкоренила до такава степен здраво и устойчиво в традицията, че не е дала възможност за по-значително в количествено отношение преосмисляне и въвеждане на рисувани предмети на християнска основа.

Що е българска обредна традиция?

Това е един вид културно и духовно наследство, оставено ни от нашите предци. Нещо, което обуславя нашата самоидентичност. Така би се изразил един добре информиран българин със сериозен процент от коефициент на полезно действие. Но погледнато през призмата на библейската действителност, това изказване ще звучи по следния начин: Обредните традиции са един вид духовен и социален хомот от закони, изхождащи дълбоко от греховната езическа същност на човека (преди познаването на Христос), останали като наследство и белег на нашето черно минало, което сме наследили от нашите предци. Това наистина обуславя нашата самоидентичност, но не и като българи-християни, а като българи-езичници.

Библейската истина

Ние наричаме своята нация православно-християнска, но продължаваме да следваме стъпките на езичеството, като или сме слепи за това, или казваме: „Какво пък толкова?”
Нека да погледнем следните стихове:
„Не всеки, който ми казва: Господи! Господи! ще влезе в небесното царство, но който върши волята на Отца Ми, Който е на небесата”(Матея 7:21).
Какво да кажем за нашето така наречено културно наследство, оставено ни от нашите предци?
„Ако дойде някой при Мене и не намрази баща си, майка си, жена си, чадата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде мой ученик”(Лука 14:26).
Нима ще ви уплашат тези думи? Та нали Бог е любов? Да, така е. Христос не ни кара да мразим хората, които обичаме, но ако обърнете внимание на стиха, всички вътре са роднини. Това говори за наследственост, за която ние сме обвързани. Греховна, зла, езическа наследственост от нрави, порядки и обичаи. Неща които са омразни на Бога и ни отделят от Него (Второзаконие 18:9-14). Ако не намразим това и не се отделим от него, Исус не може да ни научи, защото ценностната система на небето е съвсем различна.
„И тъй, ако някой от вас не се отрече от всичко, което има, не може да бъде мой ученик” (Лука 14:33).
Ние продължаваме да живеем стария начин на живот, като казваме: „Какво толкова, като сложим някоя мартеница или боядисаме някое яйце. То е за добро.
„Може ли някой да пъхне огън в пазвата си и дрехите му да не изгорят?”(Притчи 6:27).
„Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и така нека Ме следва. Защото който иска да спаси живота си ще го изгуби, а който изгуби живота си заради Мене и благовестието, ще го намери” (Марка 8:34,35).
Когато ние искаме да запазим стария си начин на живот и да си бъдем християни, душата ни остава вързана за греха и в крайна сметка ние ще загубим. Нима едни мартеници, боядисани яйца или която и да било друга езическа традиция ще ме спре да следвам Христос? Мисля, че това е най-малкото, от което можем да се откажем. Исус Христос няма нищо общо с езичеството и бесовете.
„Но казвам, че онова, което жертват езичниците, жертват го на бесовете. Не можете да пиете Господната чаша и бесовската чаша, не можете да участвате в Господната трапеза и в бесовската. Или искате да подбудим Господа към ревнивост? Ние по-силни ли сме от Него?”(І Коринтяни 10:20-22).

Източник: интернет

Когато сте объркани от действията на Бога

Йосиф направи както му бе заповядал ангелът Господен.

Матей 1:24, СИ

Бялото пространство между стиховете в Библията е чудесна почва за въпроси. Едва ли човек може да чете Писанието, без да се пита…

Дали Ева е изяла още един плод?

Дали Ной е спал добре, докато е валяло?

Дали Йона е обичал риба и дали Еремия е имал приятели?

Дали Мойсей е избягвал храстите? Дали Исус някога се е шегувал?

Дали и друг път Петър се е опитвал да върви по водата?

Дали някоя жена е щяла да се омъжи за Павел, ако й бе предложил?

Библията е като ограда с множество малки пролуки, през които можем да надникнем, без обаче да виждаме цялостната картина. Тя е албум със снимки, запечатили срещи на хора с Бога, за чиито последствия не се споменава нищо. Затова се питаме…

Какво ли е казала на мъжа си хванатата в прелюбодейство жена, след като се е прибрала в къщи?

С какво ли е изкарвал прехраната си лудият гадаринец, след като е бил освободен?

Дали съживената дъщеря на Яир е съжалявала, че се е върнала на този свят?

Пролуки, снимки и множество въпроси. Ще ги откриете във всяка глава и за всяка описана личност. Но нищо не повдига толкова много въпроси, колкото раждането на Исус. Героите се появяват и изчезват, преди да успеем да ги запитаме каквото и да било. Гостилничарят, който е твърде зает, за да посрещне Бога – дали някога е разбрал на кого е отказал подслон? Овчарите в полето – дали после са запомнили песента на ангелите? Мъдреците, следващи звездата – какво изпитва човек, когато се покланя на новородено? И Йосиф, най-вече Йосиф. Имам специални въпроси към Йосиф.

Дали докато Исус е бил младеж, сте опирали ръце в канадска борба?

Оставял ли се е да го победиш поне веднъж?

Дали по време на молитва си повдигал поглед и си откривал, че Исус

Те слуша?

Как се произнася “Исус” на египетски?

Какво става по-нататък с мъдреците? А с теб?

Не знам как продължава животът на Йосиф. Неговата роля в първо действие е толкова значима, че очакваме да го срещнем и по-нататък. Но с изключение на краткия епизод с дванайсетгодишния Исус в Йерусалим, той не се явява повторно. Останалата част от живота му е недоизказана, а ние сме оставени сами с догадките си. Но първият от многото ми въпроси щеше да бъде за Витлеем. Искам да разбера повече за нощта в обора. Представям си Йосиф там. Пасбища, осветени от луната. Безброй мъждукащи звезди. В далечината проблясва Витлеем. Ето го и него, крачи зад обора.

Какво ли си мисли, когато Исус се ражда? Какво занимава ума му, докато Мария е в родилни болки? Направил е всичко необходимо. Стоплил е вода, подготвил е мястото, където Мария да легне. Направил е така, че тя да се чувства възможно най-удобно в плевнята. После е излязъл. Помолила го е да я остави сама, но не е било необходимо, тъй като самият той е изпитвал същата потребност. Какво ли си мисли през безкрайните минути преди появяването на Исус? Сигурно крачи в нощта и гледа към звездите. Дали се моли?

Не зная защо, но някак си не мога да си представя, че през цялото това време Йосиф мълчи. Виждам го как докато крачи, изражението му постоянно се мени. В един миг клати глава, в следващия – стиска юмруци. Събитията не съвпадат с неговите намерения. Питам се какво ли прошепват устните му…

Боже, не бях го планирал така! Никак даже… Детето да се роди в обор? Не мислех, че ще се получи така. В пещера, между овцете и магаретата, върху сено и слама? Жена ми да режда, а само звездите да слушат болките й? Никак даже не съм си го представял така. Не, представях си семейство. Баби. Струпани пред вратата съседи и приятели до моето рамо. Представях си как къщата ще изригне в радост след първия детски вик. Потупвания по гърба. Гръмки смехове. Тържество…

Мислех си, че така ще бъде. Бабите ще ми подадат детето и всички ще изръкопляскат. Мария ще си отдъхне и всички ще празнуваме. Ще празнува цял Назарет. А сега… Само погледни! Назарет е на пет дни път от тук. А ние сме… сред пасищата за овце. Кой ще отпразнува с нас? Овцете ли? Или овчарите? Звездите?

Май не е честно. Що за съпруг съм аз? Не съм осигурил кой да бабува на жена ми. Няма легло, за да й отпочива гърбът. За възглавница й служи одеялото от магарето. Къщата, която съм намерил за нея, е някакъв навес със сено и слама. Мирише на лошо, животните вдигат много шум… та даже и аз замирисах на овчар!

Нима пропуснах нещо? Боже, нима? Нали ми изпрати ангел и ми извести за раждането на момчето. Но как можех да очаквам подобно нещо? Аз си представях Йерусалим, храма, свещениците и събрания народ… Може би грандиозно шествие. Парад. Най-малкото някакво празненство, угощение… Все пак, това е Месия!

Или ако не в Йерусалим, какво ще кажеш за Назарет? Назарет не е ли по-подходящо място? Там поне имам къща и работа. А какво имам тук, навън? Изтощено муле, наръч дърва и глинен съд с топла вода. Не така съм го искал! Не така съм се надявал да се роди синът ми! О, не, пак го казах! Прости ми, Боже! Не исках да го кажа, но все забравям… Той не е мой… а Твой Син.

Детето е Твое. Планът е Твой. Идеята – също. И прости ми, че питам, но… така ли ще слезе Бог на света? Идването на ангела, приемам. Въпросите, които хората задаваха за бременността, мога да изтърпя. Пътуването до Витлеем, добре. Но, Боже, защо точно в обор?

Всеки миг Мария ще роди. Не просто момче, а Месия. Не бебе, а Бог. Така каза ангелът. Така вярва и тя. И, Боже, Боже мой, така искам да вярвам и аз. Сигурно разбираш, че не е лесно. Всичко изглежда толкова… толкова… нелепо!…

Боже, не съм свикнал с такива странности. Аз съм дърводелец. Сглобявам. Изправям ръбове. Съобразявам се с отвеса. Три пъти меря, преди да отрежа. За един майстор изненадите не са никак приятни. Обичам да разполагам с план. Да разгледам плана, преди да започна. Но този път майсторът не съм аз, нали? Сега съм само инструмент. Чук в Твоята десница. Гвоздей между пръстите Ти. Длето в ръцете Ти. Този проект е Твой, а не мой. Предполагам, че е глупаво да се съмнявам в Теб. Прости борбите ми! Боже, не ми е лесно да Ти се доверя… Но Ти никога не си казвал, че ще е лесно, нали?

Само още нещо, Боже. Ангелът, който изпрати – има ли възможност да изпратиш още един? Ако не ангел, то поне човек? Не познавам никого наоколо и малко компания ще ми дойде добре. Може би гостилничарят или някой пътник? Пък дори и да е овчар…

Питам се дали Йосиф се моли така? Може би, да. Може би, не. Но вие сигурно сте се молили.

Стояли сте, където стои Йосиф. Приклещени между здравия разум и това, което Бог казва. Направили сте каквото ви е казал, а след това най-много от всичко сте се питали дали изобщо ви го е казвал. Взирали сте се в небе, потъмняло от съмнения. И сте питали като Йосиф. Питали сте дали все още сте на прав път. Питали сте дали не сте завили надясно, когато е трябвало наляво. И дали зад всичко това изобщо има някакъв план. Защото нещата не са станали така, както сте очаквали.

Всеки от нас знае какво значи да търсиш светлинка в нощта. Не пред някой обор, а може би пред болнична стая. Сред подстриганата трева на гробището. Задавали сме своите въпроси. Усъмнявали сме се в Божия план. И сме се чудили защо Бог прави така.

Витлеемското небе не е първото, което чува молбите на объркан житейски пътник. Ако питате като Йосиф, нека ви посъветвам нещо. Сторете като него. Покорете се. Той го прави. Покорява се, когато ангелът го призовава. Покорява се, когато Мария му обяснява. Покорява се, когато Бог го изпраща. Той е покорен на Бога.

Покорен, когато небето е ясно. Покорен и когато небето е тъмно. Йосиф не позволява на смущението да наруши неговото покорство. Той не знае всичко. Но прави всичко, което знае. Затваря работилницата си, събира багажа и отива в чужда страна. Защо? Защото така му казва Бог.

Ами вие? И вие като Йосиф не можете да видите цялостната картина. Както при него, вашата задача е да видите как Исус влиза във вашия свят. И като него имате избор дали да се покорите, или да се откажете. Йосиф се покорява и затова Бог го използва, за да промени света. Дали може да направи същото и с вас?

Бог и днес търси хора като Йосиф. Мъже и жени, които вярват, че Той все още се намесва в този свят. Обикновени хора, които да служат на необикновения Бог. Ще станете ли такива хора? Ще Му служите ли… дори, когато не разбирате?

Не, витлеемското небе не е нито първото, нито последното, което слуша молбите на едно честно сърце. Навярно Бог не е отговорил на всички въпроси на Йосиф. Но Той отговаря на най-важния. “Боже, още ли си с мен?” И отговорът идва с първия плач на Богодетето. “Да. Да, Йосифе. Аз съм с теб.”

Има много въпроси в Библията, на които няма да можем да отговорим, докато не отидем у дома. Много пролуки в оградата и снимки в албума. Още немалко пъти ще промърморваме тихо: “Питам се…” Но сред нашите търсения има един въпрос, който не бива да задаваме. Дали Бог Го е грижа за нас. Дали сме важни за Него. Дали все още обича Своите чеда.

Чрез очите на новороденото в обора Той казва “да”.

Да, вашите грехове са простени.

Да, вашите имена са записани на небето.

Да, смъртта е победена.

Да, Бог е част от вашия свят.

Емануил. Бог с нас.

Макс Лукадо – Парчета живот

Когато се страхувате от бъдещето

Когато Исус пак премина с ладията на отвъдната страна, събра се при Него голямо множество. И Той беше край езерото. Дохожда при Него един от началниците на синагогата на име Яир. И като Го вижда, пада пред нозете Му и много Му се моли, казвайки:

- Малката ми дъщеря бере душа. Моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее.

И Той отиде с него… Но докато Той още говореше, дохождат от къщата на началника на синагогата и казват:

- Дъщеря ти умря. Защо вече да затрудняваш учителя?

А Исус като чу думата, която говореха, каза на началника на синагогата:

- Не бой се, само вярвай.

И никому не позволи да Го придружи, освен на Петър, Яков и Якововия брат Йоан. И като дохождат до къщата на началника на синагогата, Той вижда вълнение и мнозина, които плачеха и пищяха много. И като влезе, каза им:

- Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи.

А те Му се присмиваха. Но Той като изкара навън всички, взема бащата и майката на детето, и ония, които бяха с Него, и влиза там, гдето беше детето. И като хвана детето заръка, каза му:

- Талита куми! (което значи: “Момиче, на теб казвам. Стани!”)

Момичето веднага стана и ходеше, защото беше на дванадесет години. И внезапно те се смаяха твърде много. И много им заръча никой да не узнае това. И заповяда да й дадат да яде.

Марк 5:21-24, 35-43

Вярата е… убеденост в неща,

които не виждаме

Евреи 11:1, ВЕРЕН

Снощи се опитвах да науча дъщерите си да гледат със затворени очи. Накарах осемгодишната Джена да отиде в единия край на стаята. На другия край застана Андреа, която беше на шест. С тригодишната Сара седнахме на дивана в средата, за да наблюдаваме. Задачата на Джена бе да затвори очите си и да върви. Андреа пък трябваше да играе ролата на очите на Джена и чрез напътствия да я преведе безпрепятствено до другия край на стаята. С насоки като “две миши стъпки напред” или “една великанска крачка наляво”, Андреа успешно направляваше сестра си през опасния лабиринт от столове, прахосмукачка и кош за пране.

След това дойде ред на Джена. Тя насочи Андреа покрай любимата лампа на мама и извика точно навреме, за да я спаси от сблъсък със стената, понеже Андреа бе объркала десния крак с левия. След още няколко дълги и мъчителни пътешествия в тъмното те се умориха и всички се събрахме на леглото за анализ на резултатите.

- Не ми хареса! – оплака се Джена. – Страшно е да вървиш без да виждаш.

- Страх ме беше да не падна – потвърди Андреа. – Винаги правех малки крачки за по-сигурно.

При мен е същото, а при вас? Ние, възрастните, също не харесваме мрака. Но крачим в него. И ние като Джена често се оплакваме колко е страшно да вървим там, където нищо не се вижда. За да не пропаднем някъде, като Андреа често пристъпваме твърде плахо и неуверено.

Причината да сме предпазливи е нашата слепота. Не сме в състояние да видим бъдещето. Нямаме абсолютно никаква представа какво идва след настоящето. Не мога да кажа със сигурност дали ще доживея да довърша дори този параграф. (О, доживях!)

Нито пък вие можете да знаете дали ще сте живи до края на следващия. (Надявам се!)

Нямам предвид, че сме късогледи или кривогледи. Става дума за пълна слепота. Не говоря за състояние, което преминава с възрастта, а такова, което преминава само със смъртта. Ние сме слепи. Слепи за бъдещето.

Това е ограничение, наложено на всички ни. Богатите са също толкова слепи, колкото и бедните. Образованите виждат също толкова зле, колкото и неграмотните. Знаменитостите знаят също толкова малко за бъдещето, колкото и никому неизвестните. Никой от нас не знае какво ще излезе от децата ни. Никой не знае деня, когато ще умре. Никой не може да предположи за кого ще се ожени и дали изобщо му предстои брак. Ние всички сме абсолютно и непоправимо слепи. Всички сме като Джена, която със затворени очи върви пипнешком в тъмната стая и слуша познатия глас. Само с една разлика. Нейното обкръжение е уютно и познато. А нашето може да бъде враждебно и пагубно. Нейният най-голям страх е да не си удари крака в леглото. Нашият най-голям страх е много по-ужасяващ – рак, развод, самота, смърт. Дори и да положим всички сили, за да вървим възможно по-направо, неминуемо ще си ударим крака или ще се нараним някъде.

Просто попитайте Яир. Той е човек, който се е опитвал да върви колкото може по-направо. Но неговият път неочаквано води в една пещера. Доста тъмна пещера. И той не желае да влезе сам в нея. Яир е началник на синагогата. На нас това маже да не ни говори много, но по времето на Христос началникът на синагогата е бил най-важният човек в града. Синагогата е центърът на религията и образованието, на управлението и обществените прояви. Така че началникът на синагогата е едновременно религиозният водач, най-респектиращият учител, кметът и най-известният гражданин.

Яир разполага с всичко. Служебна охрана. Задължителен прием в кафенето. Гарантирана пенсия. Голф всеки четвъртък и безплатна командировка на годишната национална конференция. Какво повече може да желае човек? Но Яир търси още нещо. Налага му се да иска и друго. На практика той би заменил целия пакет с права и привилегии само срещу едно единствено уверение – че дъщеря му ще оживее.

Човекът Яир, когото срещаме в тази история, не е спретнатата, грижливо облечена и сресана обществена фигура. Той е слепец, който моли за подаяние. Паднал в краката на Исус, той “много Му се моли, казвайки: “Малката ми дъщеря бере душа… Моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее!” (Марк 5:23) Той не се пазари с Христос. (Направи ми услуга и ще те осигуря до края на живота ти.”) Не преговаря. (“Онези в Йерусалим са станали напоследък доста придирчиви към твоите лудории. Виж какво, оправи моя проблем, а аз ще звънна няколко телефона…”) Не се извинява. (Исусе, аз по принцип не съм толкова припрян, но сега имам малък проблем.”) Той просто умолява.

Понякога в живота всичко онова, което можем да предложим, е нищо в сравнение с това, което искаме. За Яир моментът е точно такъв. Какво може да предложи един човек, за да спаси живота на детето си? Нищо. Затова няма игрички. Няма пазарлъци. Няма театър. Положението е съвършено просто. Яир не вижда в бъдещето, а Исус го познава. Затова Яир моли за помощ. И Исус, който обича честното сърце, отива да помогне. И Бог, който знае какво значи да изгубиш дете, дава сила на Сина Си.

Но преди да стигнат далеч, те са пресрещнати от пратеници от дома на Яир. “Дъщеря ти умря. Защо вече затрудняваш учителя?” (35 ст.) Внимание! Свалете си шапката… за да се чувствате по-удобно. Действието тепърва започва. Досега Яир е водил, сега Исус започва да води. Допреди малко Яир Го е убеждавал, а сега си сменят ролите. Тези, които са Го почитали, сега Му се присмиват. Тези, на които е помагал, сега пренебрегва.

Исус взема нещата в Свои ръце. “Исус не обърна внимание на техните думи.” (36 ст., от англ. NIV)

Любимото ми изречение! Тук е описан принципът как се вижда невидимото. Не обръщайте внимание на това, какво казват хората. Забравете техните думи. Изключете връзката с тях. Затворете си очите. Ако се налага, си тръгнете. Не обръщайте внимание на тези, които казват, че е твърде късно да започнете отначало. Не приемайте мнението на тези, които ви убеждават, че никога няма да постигнете каквото и да било. Не слушайте тези, които казват, че не сте достатъчно умни, достатъчно бързи, достатъчно високи или достатъчно големи. Обърнете им гръб. Понякога вярата започва, когато запушите ушите си с памук.

Исус веднага се обръща към Яир и настоява: “Не бой се, само вярвай!” (36 ст.)

Предизвиква го да погледне към невидимото. Когато казва “само вярвай”, Исус има предвид: “не се ограничавай във видимото. Не слушай само доловимото. Не се оставяй да те управлява логичното. Повярвай, че в живота съществуват неща, които не се виждат с очи!”

“Довери Ми се – призовава Исус. – Не бой се, само вярвай!”

Един баща на Бахамските острови извикал същото на сина си, останал в горящата къща. Двуетажното здание било обхванато в пламъци и бащата, майката и децата тъкмо излизали, когато най-малкото момче се изплашило и в паниката се втурнало обратно нагоре по стълбите. Отвън баща му извикал:

- Скачай, сине, скачай! Аз ще те хвана.

Момчето проплакало:

- Но, татко, не те виждам!

- Знам – отвърнал бащата. – Аз обаче те виждам!

Бащата виждал сина си, въпреки че детето не различавало нищо в гъстия дим.

Подобен пример за вяра е открит на една от стените в концентрационен лагер. На нея затворник е издълбал думите:

Вярвам в слънцето, дори и когато не грее.

Вярвам в любовта, дори и когато не се усеща.

Вярвам в Бога, дори и когато не говори.

Опитвам се да си представя човека, който е гравирал тези изречения. Опитваме се да си представя как изпитата му ръка, стиснала парче стъкло или камък, дълбае в стената. Как очите му се присвиват в тъмното, докато оформя буквите. Каква ръка би изписала такова убеждение? Какви очи биха видели нещо добро сред този ужас? Единственият възможен отговор. Очи, които са решили да гледат към невидимото.

Както пише апостол Павел: “Не гледаме на видимите, но на невидимите неща, защото видимите са временни, а невидимите – вечни.” (ІІ Кор. 4:18)

Исус кара Яир да погледне към невидимото. Да направи своя избор. Да си живее с видимите неща или да заживее с вяра. Когато дойде нещастието, ние също ще трябва да изберем накъде да насочим поглед. Да решим кое да гледаме – раната или Лекаря. Изборът е наш.

Яир направи своя. Той избира вярата и посяга към Исус. И вярата в Исус го довежда при дъщеря му.

В къщата двамата се натъкват на група оплаквачки. Исус е обезпокоен от техните писъци. Разтревожен е, че хората изразяват такъв страх от смъртта. “Що сте се развикали и разплакали? Детето не е умряло, а спи!” (39 ст., СИ) Това не е риторичен, а искрен въпрос. От Негова гледна точка момичето не е мъртво. Само спи. През погледа на Бога смъртта не е фатална, а само необходима стъпка за преминаване от този свят в онзи. Тя не е краят, а началото.

Като малък бях влюбен в две неща – игрите и яденето. За мен лятото представляваше низ от следобеди под баскетболния кош и ядене на мамините вечери. Но мама имаше едно правило. Мръсните и потни момчета не могат да сядат на масата. Като се прибирахме, първите й думи винаги бяха: “Ако искате да ядет, вървете да се измиете и преоблечете.” Няма момче, което да обича да се къпе и преоблича, но аз никога не се оплаквах и не се противях. Според моите разбирания, душът и чистата риза не можеха да се сравняват с вкусната вечеря.

И от Божия гледна точка смъртта не може да се сравнява с правото да седим на Неговата трапеза. “Плът и кръв не могат да наследят Божието царство… Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, – да се облече в безсмъртие.” (І Кор. 15:50,53, курсивът мой) Бог е много по-настоятелен от майка ми. За да можем да седнем на Неговата маса, трябва да сменим облеклото си. А за да придобием ново тяло, трябва да умрем. Така че от гледна точка на Бога, не трябва да се страхуваме от смъртта, а да я приветстваме, когато времето й настъпи.

Когато вижда хората, които плачат и скърбят по умрялата, Исус ги пита: “Що сте се развикали и разплакали?” (39 ст., СИ) Когато гледаме смъртта, ние виждаме нещастие. Когато Исус гледа смъртта, Той вижда избавление. Хората обаче не проумяват. “А те Му се присмиваха…” (40 ст.) (Следващият път, когато някой ви се присмее, спомнете си, че и на Исус Му са се присмивали.)

Сега четете внимателно, защото няма да повярвате какво прави Исус след това. Той натирва навън оплаквачките! Точно това се казва в текста. Той “изкара навън всичките” (40 ст.). Не ги моли да напуснат. А ги изхвърля! Исус действа решително и властно. В оригиналния текст употребената тук дума е същата, която описва отношението на Исус спрямо сарафите в храма. И това е същият глагол, използван 38 пъти, за да опише как Христос изгонва нечистите духове. Защо? Защо трябва насила? Защо с такава нетърпимост?

Навярно ще открием отговора, ако се върнем на играта в нашата дневна. След като Джена и Андреа се бяха изредили няколко пъти да се направляват една друга през стаята, реших да направя коварно нововъведение. При последното минаване се мушнах зад Джена, която пристъпваше със затворени очи, и започнах да й шептя в ухото:

- Не слушай нея! Мен слушай. Аз ще ти помогна.

Джена спря. Обмисли положението и след това избра единия от гласовете.

- Тихо, татко изсмя се тя и продължи да слуша упътването на Андреа.

Без да се отказвам, грабнах капака на тиган и като го държах близо до ухото й ударих по него с една лъжица. Тя подскочи и се спря, стресната от звука. Като видя, че нейната пътешественичка е изплашена, Андреа постъпи страхотно. Тя изтича през цялата стая, прегърна сестра си и каза:

- Не се бой, аз съм с теб!

Тя нямаше намерение да позволи шумът да отклони Джена от пътешествието й.

Бог също няма да позволи на различните шумове да ви отклонят. Той все още изгонва критиците ни и смълчава обезпокоителните гласове. Част от работата Му сигурно сте забелязали, но повечето не сте. Чак когато се приберете у дома, ще разберете колко пъти Бог ви е защитавал от подобни изкушаващи гласове. Едва във вечността ще признае пред вас, че…

Той е прекъсвал телефона, за да ви предпази от съмнителна сделка;

Той е пращал мъгла на летището, за да ви отдалечи от грозяща

опасност;

Той е спукал гумата ви, за да не се срещнете с неподходящ човек;

Той ви е дал съпруга, която обича Него повече от вас;

Той е отворил вратата на нова работа, за да не се налага да сменяте

града си и църквата си;

Той е изпращал точния човек с точните думи точно тогава, когато

най-много сте се нуждаели от насърчение.

Запишете си следното.

Бог знае, че има много неща, които ние не виждаме. Знае, че ни е трудно да живеем с вярване, а не с виждане. И според мен това е една от причините Той да съживи умрялата дъщеря на Яир. Не заради нея – тя си е била по-добре на небето. А заради нас – за да ни научи, че Небето забелязва нашата вяра.

Последен извод от играта с виждането без очи. Попитах Джена как е чувала гласа на Андреа, когато й нашепнех в ухото, за да я отклоня. Какво ми отговори?

- Просто се съсредоточих и се вслушвах с всички сили.

Макс Лукадо – Парчета живот

Когато се сблъскате със злото

Когато се сблъскате със злото

А като слезе от лодката, веднага го срещна един човек с нечист дух, който излезе от гробищата. Той имаше обиталище в гробищата и никой вече не можеше да го върже – дори с верига, – защото много пъти го бяха връзвали с окови и с вериги, но той беше разкъсвал веригите и счупвал оковите. И никой нямаше сила да го укроти. И всякога, нощем и денем, в гробищата и по баирите той викаше и се посичаше с камъни. Но когато видя Исус отдалеч, бързо отиде при Него и Му се поклони. И изкрещя със силен глас и каза:

- Какво имам аз с Теб, Исусе, Сине на Всевишния Бог? Заклевам Те в Бога, недей ме мъчи!

(Защото Исус му казваше: “Излез от човека, ти, нечисти душе!”) И Исус го попита:

- Как ти е името?

А той Му каза:

- Легион ми е името, защото сме мнозина… – и много Му се молеше да не ги изпраща вън от страната. А там, на бърдото, пасеше голямо стадо свине. И демоните Му се помолиха, казвайки:

- Прати ни в свинете, за да влезем в тях.

Исус им позволи. И нечистите духове излязоха и влязоха в свинете. Тогава стадото – на брой около две хиляди – се спусна по стръмнината в езерото и всички се издавиха в езерото.

А ония, които ги пасяха, побягнаха и известиха за това в града и по околността, и жителите дойдоха да видят какво е станало. И като дойдоха при Исус, видяха обладания от демоните, в когото беше легионът, да седи облечен и разумен, и се уплашиха. И ония, които бяха видели всичко, им казаха за станалото с обладания от демоните и за свинете. А те започнаха да Му се молят да си отиде от техните земи. А като влизаше в лодката, тоя, който беше преди това обладан от демони, Му се молеше да бъде заедно с Него. Той обаче не му разреши, а му каза:

- Иди си у дома при своите и им кажи какви неща ти стори Господ и как се смили над теб.

И човекът тръгна и започна да разгласява в Декапол какви неща му стори Исус. И всички се чудеха.

Марк 5:1-20, ВЕРЕН

И като дойдоха при Исус, видяха обладания

от демоните, в когото беше легионът, да седи

облечен и разумен, и се уплашиха.

Марк 5:15

Ето ви един въпрос за проверка на знанията ви. Кой е първият мисионер, когото Исус е изпратил? Някой с добра подготовка? Някой, който е прекарал много време с Христос? Посветен последовател? Близък ученик? Човек с познание на Писанието и с готовност за жертва…?

Нека ви подскажа. За да го откриете не е нужно да стигате чак до Великата заповед на Христос в края на Евангелието от Матей. Не търсете между имената на апостолите. Първият посланик на Бога не е в този списък.

Дали не е някой от седемдесет и двамата ученика, които Христос праща по градовете пред Себе Си? Съжалявам, отново сбъркахте. Ами в посланията? Не. Този проповедник се захваща с работа много преди Павел да вземе перото.

Къде отива Исус, за да намери първия Си мисионер? (Няма да повярвате!) В едно гробище.

Кой е първият посланик, когото изпраща? (И това звучи твърде невероятно!) Един луд. Човекът, който Исус избира за мисионер, е един бесен! Неговата история се намира в петата глава на Евангелието от Марк.

А като слезе от лодката, веднага го срещна един човек с нечист дух, който излезе от гробищата. Той имаше обиталище в гробищата и никой вече не можеше да го върже – дори с верига, – защото много пъти го бяха връзвали с окови и с вериги, но той беше разкъсвал веригите и счупвал оковите. И никой нямаше сила да го укроти. И всякога, нощем и денем, в гробищата и по баирите той викаше и се посичаше с камъни.

Марк 5:2-5, ВЕРЕН

Това е човекът, когото майка ви ви е казвала да избягвате. Онзи, когото полицията прибира редовно. Умопомраченият, който дебне из квартала и избива цели семейства. Лицето, което показват по новините на екрана като опасен престъпник. Той е първият мисионер в историята на църквата.

В Декапол не знаят как да се справят с него. Оковават го, но той чупи веригите. Разкъсва дрехите си. Живее по пещерите. Самонаранява се с камъни. Побеснял вълк на свобода, страшилище за обществото. Никому непотребен. За него няма място при никого – освен при Исус. Дори и днес най-доброто, което медицината може да предложи на такъв човек, са лекарствата и продължителното лечение. С цената на много време, пари и професионална помощ подобно на антиобществено поведение евентуално би могло да се нормализира. Но ще отнеме години. А на Исус отнема секунди.

Обстановката е взривоопасна. Ладията на учениците спира близо до някакво гробище. Наблизо пасат стадо свине. За юдеите и двете са особено нечисти. Когато Исус стъпва на брега, от пещерата наблизо изскача един луд. Разчорлена коса. Окървавени длани. Изподраскана кожа. Бяс, облечен в плът. Разголена лудост. Ръцете се размахват, устата е изкривена от писъци. Апостолите потръпват, преглъщат и пристъпват назад към ладията. Те са ужасени. Не и Исус. Прочетете внимателно следващите няколко стиха, защото те ни дават рядка възможност – да надникнем в невидимата война. За няколко мига невидимият конфликт става видим и ние се превръщаме в наблюдатели на бойното поле.

Исус започва пръв: “Излез от човека, ти, душе нечисти!” (8 ст.)

Духът изпада в паника: “Какво имам аз с Теб, Исусе, Сине на Всевишния Бог?” (7 ст.)

Исус иска човека обратно. Бесовете изобщо не се противопоставят. Не отправят заплахи. И преди са чували този глас. Когато Бог заповядва, демоните нямат избор. Те умоляват. Призовават Исус “да не ги изпраща вън от страната” (10 ст.) Самата поява на Исус усмирява нечистите духове. Въпреки че до тогава са владеели в човека, сега са изплашени от Бога. Въпреки че до тогава са сковавали цялата околност в страх, сега молят за милост от Исус. Неговите думи ги превръщат в подсмърчащи и подмазващи се нищожества.

Понеже се чувстват по-сигурно в стадото свине, отколкото в присъствието на Бога, демоните молят да бъдат прехвърлени в свинете. Исус се съгласява и в резултат на това две хиляди побеснели прасета се втурват право във водата. През цялото време учениците не правят нищо. Докато Исус воюва, последователите зяпат. За друго не се сещат.

И при вас ли е така? Гледате неуправляемия свят и не знаете какво да предприемете? В такъв случай направете като учениците. Когато битката е жестока, застанете настрана и оставете Бога да се бори.

Спомняма си случка, която илюстрира този принцип. Двамата с татко сме в рибарска лодка и се борим с бюрята. Обградени сме от планинска верига с побелели хребети, които се извисяват високо над водата. Крайбрежната линия е скрита, мъглата се сгъстява и се питаме дали изобщо ще успеем да се върнем на брега. Аз съм на девет. Лодката е малка, дълга е около три метра. А вълните са високи, достатъчно високи, за да преобърнат плавателния ни съд. Небето гърми, облаците се носят на талази, светкавици поразяват тъмнината.

Татко е насочил лодката срещу вълните към най-близкия бряг. Седи отзад с ръка на двигателя. Лицето му е срещу вятъра. Аз съм седнал в предната част и гледам към него. Дъждът жули голия ми врат и просмуква ризата ми. Една след друга вълните ни издигат и отново ни хвърлят надолу. Вкопчил съм се с две ръце в лодката и чакам. Напразно се опитвам да видя брега. Той е погребан в мъглата. Поглеждам към слънцето, но и то е скрито зад облаците. Оглеждам се за други лодки и виждам само вълни. Всичко около мен ме плаши. Само едно нещо ми вдъхва надежда – лицето на баща ми. През поривите на дъжда той се взира в тъмнината. От козирката на шапката му капе вода, а ризата му е залепнала за гърба.

В този момент взех едно решение. Реших да не гледам към бурята, а само към баща си. Струваше си. Взирането във вълните ми носеше страх, а когато поглеждах към татко, се успокоявах. Затова се съсредоточих в него. Толкова напрегнато се взирах тогава в него, че сега, трийсет години по-късно, все още го виждам как превежда лодката през талазите на вятъра и дъжда.

Бог иска същото от нас. Иска да насочим погледа си към Него. Каква полза да гледаме към бурята? Защо да проучваме врага? Няма да го победим. Само Бог може. Учениците не могат да унищожат сатана. Само Бог може. Точно това прави Исус. Докато поразените ученици гледат, Исус пристъпва към действие и Бог освобождава побъркания. Духовете са преминали в свинете. На гробището се е появил още един последовател.

Необикновена история, а? Само почакайте. Още не е свършила. Ако смятате, че реакцията на нечистите духове е странна, почакайте да видите реакцията на хората. Пастирите на свинете изтичват в града и казват на всички какво са видели. И хората идват да видят сами.

И като дойдоха при Исус, видяха обладания от демоните, в когото беше легионът, да седи облечен и разумен, и се уплашиха. И ония, които бяха видели всичко, им казаха за станалото с обладания от демоните и за свинете. А те започнаха да Му се молят да си отиде от техните земи.

Марк 5:15-17

Какво искат? Хората започват да Го молят да се махне от пределите им. Хората са помолили Исус да си тръгне? Точно така. Вместо да Му благодарят, те Го гонят. Именно. Но защо постъпват така? Добър въпрос. Какво кара хората да предпочетат компанията на свинете и лудите пред присъствието на Бога? Или по-точно…

Какво кара един алкохолик да предпочита пиянската мизерия пред трезвеността?

Какво кара една църква да предпочита дрямката пред живота?

Какво кара един народ да предпочита робството пред свободата?

Какво кара хората да предпочитат вчерашните традиции пред днешния живот с Бога?

Какво ли? Страхът от промяна. Промяната е мъчна работа. По-лесно е да си следваш познатата пътека, отколкото да ходиш по непроверени местности. Затова хората изгонват Исус. И понеже Той никога не ходи където не е канен, се качва обратно на ладията. Вижте какво става по-нататък.

А като влизаше в лодката, тоя, който беше преди това обладан от демони,

Му се молеше да бъде заедно с Него. Той обаче не му разреши

Марк 5:18-19

Изненадващо отношение към един новоповярвал, не мислите ли? Защо Исус не го взема със Себе Си? Моного просто. Неговите планове са по-големи. “Иди си у дома при своите, и им кажи какви неща ти стори Господ и как се смили над теб.” (19 ст.)

Ето го. Изпращането на първия мисионер. Преди минута – побъркан, а сега пратеник на Христос. Без обучение. Без поучение. Единственото, което знае е, че Исус адски плаши ада и очевидно това е достатъчно. Но още по-изненадващ е фактът, че изобщо някой е изпратен. Аз не бих изпратил мисионер при хората, които току-що са ме изгонили, а вие? Да изпратя някоя напаст, да, но не и мисионер. Обаче Христос го прави.

Христос и днес изпраща. Той продължава да изпраща посланието си към незаслужилите. И продължава да използва като Свои пратеници недостойни хора. В крайна сметка, вижте само кой чете тази книга.

И кой я е написал.

Макс Лукадо – Парчета живот

Когато се питате дали Го е грижа

На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска и майката на Исус беше там. И Исус и учениците Му бяха поканени на сватбата. И когато се свърши виното, майката на Исуса Му казва:

- Вино нямат.

А Исус й казва:

- Какво има между тебе и Мене, жено? Часът Ми още не е дошъл.

Майка Му казва на слугите:

- Каквото ви рече, сторете.

А там имаше шест каменни делви, поставени по обичая на юдейското очистване, които побираха по две или три мери. Исус им казва:

- Напълнете делвите с вода.

И напълниха ги догоре. Тогава им казва:

- Налейте сега, та занесете на настойника на угощението.

И те занесоха. И когато настойникът на угощението вкуси от водата, сега превърната във вино, и не знаеше от къде беше (но слугите, които бяха налели водата, знаеха), повика младоженеца и му каза:

- Всеки човек слага първо доброто вино, а по-долното – след като се понапият. Ти си задържал доброто вино досега!

Това извърши Исус в Кана Галилейска като начало на знаменията Си и яви славата Си; а учениците Му повярваха в Него.

Йоан 2:1-11

Всеки човек слага първо доброто вино,

а по-долното – след като се понапият.

Ти си задържал доброто вино досега!

Йоан 2:10

Да си представим, че сте ангел. (За някои от вас може да е трудно, но все пак опитайте!)

Вие сте ангел от времето преди Месия. Бог все още не е слязъл на земята, но това скоро ще стане. Сега е ваш ред да извършите нещо. Удостоени сте с честта да изпълните специално поръчение. Това е шанс веднъж в цялата вечност. Помолени сте да участвате в специална комисия. Голяма чест, не мислите ли? Небесният екип със специално предназначение се оглавява от архангел Михаил.

- Да започнем с избора на първото чудо – започва той. – Първото чудо е от жизненоважно значение. Първият удар на изязяването. Първоначалното проявление. Трябва да се подбере внимателно.

- Трябва да е мощно – предлага някой.

- Неоспоримо!

- Незабравимо! – приглася трети.

- До тук значи сме съгласни – обобщава Михаил. – Първото чудо на Бога на земята трябва да е страхотен удар. Имате ли идеи?

Тогава заработва въображението на ангелите.

- Да съживи мъртъв човек…

- Или цяло гробище!

- Да, да се разчисти мястото…

- А какво ще кажете да се раздаде безплатен обяд на всички гладни?

- Много е лесно. Защо да не се премахнат всички болести по земята?

- Чудесно! Това ми харесва!

- Нека и аз да кажа – промълвяте. Останалите ангели се обръщат, за да ви погледнат. – Ами, ако се прочисти земята от всички злини? Искам да кажа, с един замах да изчезне цялото зло и да остане само доброто…

Групата мълчи.

- Не е зле – казва някой.

- Добра идея – добавя друг.

- Да се направи веднъж и завинаги – съгласява се архангел Михаил. – Решено! Първото чудо ще изличи злото по цялата земя!

Крилата зашумяват в одобрение, а вие се усмихвате гордо. (От тази идея може да излезе и повишение!)

- А сега да се заемем с второто чудо…

Звучи ви твърде пресилено? Може би, но разказът не е лишен от известна доза истина. Едната истина е, че Исус наистина има план. Това се вижда в някои от изразите, които използва.

“Моето време още не е дошло.” (Йоан 7:6)

“Дойде часът да се прослави Човешкият Син.” (Йоан 12:23)

“Времето Ми е близо.” (Матей 26:18)

“Дойде часът! Ето, Човешкият Син се предава в ръцете на грешниците.” (Марк 14:41)

“Исус вдигна очите Си към небето и рече: “Отче, настана часът…” (Йоан 17:1)

Погледнете тези изрази. “Моето време още не е дошло.” “Дойде часът.” “Времето Ми е близо.” “Настана часът.” За какво говорят всички те? За план. Те говорят за определен ред на събитията. Животът на Месия е планиран. За комисия се съмнявам, но мисия със сигурност има. В малкия ми сценарий има и още едно зрънце истина. В служението на Христос има не само план, но и първо чудо. Кое? Сюжетът е дори прекалено прост. Исус и учениците Му са на сватба. Домакинът свършва виното. Всички магазини са затворени, така че по настояване на майка Си Исус превръща шест делви с вода в шест делви с вино.

Това е. Това е първият удар. Доста незначителен, не мислите ли? Определено няма ефекта на съживяването на мъртвец или на изправянето на сакат. Или може би има? Навярно в него има повече, отколкото си мислим.

Вижте, в дните на Христос сватбата не е маловажно събитие. Обикновено започвала в синагогата с церемония по залез слънце. После хората излизали от храма и минавали в дълго, осветено шествие през града, което лъкатушело по градските улици сред вечерния здрач. Така младоженците преминавали покрай възможно най-много къщи, за да може всеки добре да ги види. След шествието обаче те не заминавали на меден месец. Меденият месец им се поднасял. Те отивали вкъщи на празненство. Няколко дни с подаръци, поздравления, ядене и – познайте! – пиене на вино. На храната и виното се гледало много сериозно. Домакинът почитал гостите си, като поддържал чиниите им пълни, а чашите – преливащи. Ако свършел храната или виното, това се считало за обида на гостите.

Гостоприемството по време на сватба било свещено задължение. Обществените порядки имали такава тежест, че ако не се съблюдават, обидената страна можела дори да заведе дело! “Без вино – казвали равините – няма радост.” Виното било решаващ фактор не за напиването, което се смятало за позор, а за това, което означавало. Наличието на вино говорело, че денят е специален и че всички присъстващи са специални гости.

Отсъствието на вино пък означавало доста неловко положение. Мария, майката на Исус, е една от първите, които забелязват, че виното свършва. Тя отива при сина си и изтъква проблема. “Нямат вино.”

Какво отговаря Исус? “Какво има между тебе и Мене, жено? Часът Ми още не е дошъл.” (4 ст.)

Ето пак същите думи. Часът Ми. Исус има някакъв план. За първото Му чудо има определено място и време. И то не е тук. Някъде тук ангелската комисия по чудесата на Месия колективно въздъхва с облекчение.

- У-ух, помислих, че ще го направи!

- И аз. Представяте ли си да започне служението Си, като превръща вода във вино?

Точно така, Исус каза “не”. Придържаме се към плана…

Исус знае плана. Отначало изглежда, че ще се ръководи от него. Но когато чува молбата на майка Си и вижда лицата на гостите на сватбеното угощение, размисля. Важността на плана бавно се измества от загрижеността Му за хората. Хората са много по-важни от графика. И Той променя плана, за да посрещне нуждата на няколко приятели. Небесната програма се изменя, за да не бъдат злепоставени неколцина приятели. Встъпителното чудо е мотивирано не от трагедия, глад или нравствено падение, а от загриженост за приятелите, изпаднали в затруднение.

Е, ако сте ангел от Комисията по Месиански чудеса, това няма да ви хареса. Този ход от страна на Исус не ви радва особено. Всичко е погрешно. Погрешно е времето. Погрешно е мястото. Погрешно е и чудото.

“Хайде, Исусе. Спомни си плана – настоявате. – Спомни си стратегията! Това не е начинът, по който планирахме всичко.” Не, ако сте ангел от комисията, това няма да ви хареса. Но ако сте човек, който някога е изпадал в затруднение, много ще ви хареса. Защо? Защото от чудото става ясно, че важното за вас е важно и за Бога. Сигурно си мислите, че това е така само когато става дума за големи неща. Когато се отнася за значителни трудности като смърт, болест, грях или бедствие, знаете, че Бог се грижи.

Ами дребните работи? Ами вечно недоволният шеф, спуканата гума, или изгубеното куче? Какво да кажем за счупените чинии, изпуснатите влакове, зъбобола или изтрития твърд диск? Дали това е от значение за Бога? Все пак Той има цяла вселена, която да управлява. Планети, които да поддържа в равновесие. Президенти и царе, които да контролира. Войни, за които да се тревожи. Глад, който да задоволява. Кой съм аз да Го занимавам с нокътя на крака ми, който расте навътре?

Радвам се, че попитахте. Нека ви кажа какви сте вие. Всъщност, нека провъзглася кои сте.

Вие сте наследници на Бога и сънаследници с Христос (Римл. 8:17).

Ви сте вечни като ангелите (Лука 20:36).

Вие имате венец, който е нетленен (І Кор. 9:25).

Вие сте свято свещенство (І Пет. 2:5), ценно притежание (Изх. 19:5).

Вие сте избрани преди сътворението на света (Еф. 1:4).

Вие сте създадени “за похвала, за именитост и за слава, и за да сте

люде свети на господа” (Втор. 26:19).

Но повече от всичко казано – по-важен от всякакво название – е простият факт, че сте Божие дете. “Вижте каква любов ни е дал Отец – да се наречем Божии деца; а такива и сме.” (І Йоан 3:1, ВЕРЕН). Мой любим израз! “А такива и сме!” Ние наистина сме Негови деца! Сякаш Йоан е знаел, че някои ще поклатят глави и ще кажат: “Не, не и аз. Може би Майка Тереза. Сигурно и Били Греъм. Но не и аз.” Ако се чувствате по подобен начин, знайте, че Йоан е прибавил изречението специално за вас. “А такива и сме.”

Затова, когато нещо е важно за вас, то е важно и за Бога.

Ако сте родители, ще ме разберете. Представете си, че забелязвате инфектирана рана на ръката на петгодишния си син. Питате какво е станало и той ви отговаря, че му е влязла треска. Кога се е случило? И той казва: “миналата седмица”! Питате защо не ви е казал досега и той отговаря:

- Не исках да те притеснявам. Знам, че си имаш много работа – да се грижиш за вкъщи и така нататък, и не исках да ти преча…

- Да ми пречиш?! Да ми пречиш! Аз съм ти баща! А ти си мое дете! Моята работа е да ти помагам. Когато теб те боли, и мен ме боли.

Имам на видеокасета чудесен пример за това. На едно тържество моята осемгодишна дъщеря Джена трябваше да пее соло. Съгласих се да остана вкъщи с другите две дъщери при условие, че жена ми запише изпълнението. Когато се прибраха вкъщи, имаха много да разказват и много да показват. Джена забравила думите на песента. Когато застанала на сцената пред многобройната публика, всичко се изпарило от главата й. Понеже Деналин записвала момента, можах да видя кризисния момент през нейния поглед, през погледа на майката. Вижда се как Деналин започва да се изнервя в мига, в който Джена започва да забравя, видеокамерата затреперва. “Няма нищо, няма нищо” – уверява гласът на Деналин. Запява, за да помогне на Джена да си спомни. Но вече е прекалено късно. Джена проплаква “Съжалявам”, избухва в сълзи и се обръща да излезе. В този момент мама хвърля камерата и изтичва след нея. Камерата е записала пода и гласа на Деналин: “Ела тук, миличка!” Защо Деналин постъпва така? Защо захвърля всичко и изтичва след дъщеря си? (Междувременно Джена се съвзема. Деналин изтрива сълзите й. Двете изрепетирват думите на песента. Макар и със закъснение, Джена я изпява и получава бурни аплодисменти.)

Защо Деналин си прави целия този труд? Какво толкова? Нима наистина едно излагане означава толкова много? И без мен знаете отговора. За едно осемгодишно момиче това е решаващо. И тъй като е важно за Джена, то е важно и за мама. И тъй като сте Божие дете, ако нещо е важно за вас, то е важно и за Бога.

Защо Исус превръща водата във вино? За да впечатли множеството? Не, те дори не разбират, че го е направил. За да привлече вниманието на настойника на угощението? Не, той решава, че младоженецът е този, който е проявил щедрост. Тогава защо? Какви са мотивите за първото Му чудо? Неговите приятели са объркани. Това, което ги притеснява, притеснява и Него. Ако детето страда, страда и бащата. Така че вървете! Кажете на Бога какво ви боли. Поговорете с Него. Той няма да ви отпрати. Няма да ви помисли за глупаци. “Защото нямаме такъв първосвещеник, който да не може да ни съчувства в нашите слабости, а имаме Един, който е бил във всичко изк,шен по същия начин като нас, но пак е без грях. Затова нека пристъпваме с дръзновение към престола на благодатта!” (Евреи 4:15-16, курсивът мой).

Дали Бог го е грижа за дребните неща в нашия живот? Добре е вече да го повярвате.

Ако нещо е важно за вас, то е важно и за Него.

Макс Лукадо – Парчета живот

Борбата срещу нашия “голиат” – проблемът

“Понякога ми харесва да сравнявам трудностите с ножа, който може или да ни послужи , или да ни пореже в зависимост от това , как го хващаме – за острието или за дръжката. Ако подходим към трудностите от неправилния край, това е все едно да хванем ножа за острето, което много хора, без да искат, правят. Може би в живота ти е възникнала трудност и първото нещо, което си направил, е да я сграбчиш за остието. Тя те е порязала и не след дълго е започнала да те контролира. Ти си бил наранен. Бил си победен. Но когато хванеш проблема за дръжката, ти можеш да го използваш в своя полза и проблемът може да се превърне в най – страхотния и най – ценен инструмент в живота ти “

P.S… Колко пъти в живота подхождаме към проблема по правилния начин и колко пъти се оказваме неподготвени за проблемите, които ни връхлитат?

“Из Съкровени разговори с Кетрин Кулман”

Когато са ви разочаровали

И ето, в същия ден двама от тях отиваха в едно село на име Емаус, на шестдесет стадия далеч от Йерусалим. И те разговаряха помежду си за всичко онова, което беше станало. И като разговаряха и разсъждаваха, сам Исус се приближи и вървеше с тях; но очите им бяха възпряни, за да не Го познаят. И рече им:

- Какви са тия думи, които разменяте помежду си, като пътувате?

И те се спряха натъжени. И един от тях на име Клеопа в отговор Му каза:

- Само Ти ли си пришълец в Йерусалим и не знаеш това, което стана там тия дни?

И рече им:

- Кое?

А те Му казаха:

- Това, което стана с Исус Назарянина, който беше Пророк, силен в дело и в слово пред Бога и целия народ; как нашите главни свещеници и началници Го предадоха да бъде осъден на смърт и Го разпънаха. А ние се надявахме, че Той е Онзи, който ще избави Израил. И освен всичко това, вече е третият ден, откакто стана това. При това и някои жени измежду нас ни смаяха, които, като отишли сутринта на гроба и не намерили тялото Му, дойдоха и казаха, че видели и видение от ангели, които казали, че Той бил жив. И някои от ония, които бяха с нас, отидоха на гроба и намериха така, както рекоха жените, но Него не видели.

Тогава Той им рече:

- О, неразбрани и мудни по сърце да вярвате всичко, което са говорили пророците! Не трябваше ли Христос да пострада така и да влезе в славата Си?

И като започна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките Писания. И те се приближиха до селото, в което отиваха; а Той се държеше, като че ли отива по-надалеч. Но те Го принуждаваха, като казваха:

- Остани с нас, защото е привечер и денят вече е превалил.

И Той влезе да отседне с тях. И когато седеше с тях на трапезата, взе хляба, разчупи и им го даде. Тогава очите им се отвориха и те Го познаха; но Той стана невидим за тях. И те си казаха един на друг:

- Не гореше ли сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни откриваше Писанията?

И в същия час станаха и се върнаха в Йерусалим, където намериха събрани единадесетте и тия, които бяха с тях, да казват:

- Господ наистина възкръснал и се явил на Симон.

А те разказаха за случилото се по пътя и как Го познаха, когато разчупваше хляба.

Лука 24:13-35, ВЕРЕН

Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше

по пътя и когато ни откриваше Писанията?

Лука 24:32

Десетгодишният Финис станал преди изгрев слънце. През нощта не могъл да мигне. И много преди да се чуе какъвто и да е звук из къщата, той слязъл с приготвената си чанта, готов да се метне на двуколката. Било 1820 г. Финис се отправил към острова. Своя остров. Островът, обещан при раждането му. Денят, в който се родил, неговият дядо му подарил нотариялния акт за една значителна част от Кънектикът – остров, наречен Айви айланд. Днес Финис щял да го види за първи път.

Не всяко момче се ражда като собственик. Родителите на Финис често напомняли това на сина си. Те настоявали да не ги забравя, когато порасне. Съседите се страхували, че младият земевладелец няма да пожелае да играе с техните деца. Притесненията им били основателни. Финис се различавал от своите приятели. Докато те мечтаели за дракони и рицари, неговите мечти били за Айви айланд. Един ден той щял да бъде господар на своя собствена земя. Щял да си построи къща. Да направи ферма. Да отглежда добитък. Да владее своя територия. Когато притежавате остров, се чувствате важни.

Когато притежавате остров, искате да го видите. На Финис му предстояло да види своя остров. Той умолявал баща си да го заведе на острова и най-накрая, през лятото на 1820 г., баща му се съгласил.

Три безсънни нощи предшествали експедицията. Накрая рано сутринта, Финис, баща му и един наемен работник, се качили на двуколката и тръгнали на дългоочакваното пътешествие. Най-сетне Финис щял да види своята земя. Едва го свъртало на едно място. На върха на всяко възвишение той питал: “Близо ли сме вече? Вижда ли се от тук?” А баща му го карал да потърпи и го уверявал, че приближават мястото. Накрая таткото посочил на север през една ливада, където имало редица високи дървета, извисени към небето.

- Ето – казал. – Ето го Айви айланд.

Финис не могъл да се сдържи. Той скочил от двуколката и изтичал през ливадата, оставяйки баща си назад. Бързо изтичал през малката горичка и стигнал до едно открито място, от където се виждал Айви айланд.

Когато зърнал земята, застинал. Сърцето му се свило.

Айви айланд представлявал двайсет декара тресавище, гъмжащо от змии. Неговият дядо бил казал, че островът е най-скъпата земя в Кънектикът. А тя не струвала и пукнат грош. Баща му казвал, че това е щедър подарък. Уви. Всичко било шега. Жестока шега. Докато поразеният Финис се взирал, баща му и работникът се разсмели гръмогласно. Вместо да стане богат, Финис станал за смях. Дядо Тейлър се бил пошегувал със своя наследник. Финис обаче не се смял. И не забравил. Това разочарование отределило посоката на живота му. Той, измаменият, направил измамата свой начин на живот. Излъганото малко момче направило кариера, лъжейки хората. Може дори и вас да е излъгал. Такъв е живота на още много хора. Залъгват ги с Обещаната земя, но накрая те попадат в блатото.

Тази седмица пътувах в самолета с един бизнесмен, който преди десетина години е имал поне двайсет пъти по-високи приходи от сега. Това било преди кризата в неговия бранш. Преди да банкрутира.

След проповедта миналата неделя, една жена от друг град ме попита какво да прави със спомените си. Поисках да ми обясни какво има предвид. “Искам да ходя на църква, но като младо момиче бях изнасилена от един проповедник. И сега всеки път, когато отивам на църква, си спомням за това.”

Приятелка ми сподели, че нейният съпруг го е грижа повече за голфа, отколкото за самата нея. Даже докато пишех това, един колега се отби, за да ми разкаже как вървят нещата с делото, заведено срещу строител, който така и не завършил къщата му.

Дали всички тези хора бъркат? Не, желанията им са здравословни. Единият иска успешен бизнес, другият търси добро богослужение. Съпруг, който да спазва даденото обещание. Строител, който да удържи на думата си. Кой би открил грешка в подобни мечти? Кой би ги обвинил за тях? Кой би допуснал, че мечтите му един ден ще се провалят? Те определено не са си го помисляли. Но сега са изправени пред решение. Какво да направят със своето разочарование? Какво да сторят с разбитото си сърце? Не става дума за неудобствата и кавгите. Не говорим за дългите опашки, червените светофари или лошата игра на тенис. Говорим за сърдечната рана. Говорим за това, как се чувстват двама приятели на Исус два дни след смъртта Му. Светът се е сгромолясал върху главите им. Вижда се от начина, по който говорят. Краката се тътрят, главите са сведени, раменете – отпуснати. Сигурно единайсетте километра от Йерусалим до Емаус изглеждат като сто и единайсет.

Докато вървят, разговарят “за всичко онова, което беше станало” (14 ст.). Не е трудно да си представим техните думи.

- Защо хората се обърнаха срещу Него?

- Той можеше да слезе от кръста. Защо не го направи?

- Той просто се остави на властта на Пилат.

- Какво ще правим сега?

Докато върват, зад тях идва един непознат. Това е Исус, но те не Го разпознават. Дотам води разочарованието. То ще ви направи слепи дори за присъствието на Самия Бог. Обезсърчението обръща очите навътре. Бог може да върви редом с нас, но отчаянието е застанало пред погледа ни.

Отчаянието причинява още нещо. То не само затулва очите, но и закоравява сърцето. Ставаме цинични. Коравосърдечни. И когато идва добрата вест, не искаме да я приемем от страх да не бъдем разочаровани отново. Така постъпват и тези двама мъже. По-късно те разказват следното:

“При това и някои жени измежду нас ни смаяха, които, като отишли сутринта

на гроба и не намерили тялото Му, дойдоха и казаха, че видели и видение от ангели,

които казали, че Той бил жив. И някои от ония, които бяха с нас, отидоха на гроба и

намериха така, както рекоха жените, но Него не видели.”

Лука 24:22-24, ВЕРЕН

Когато четем Писаниет, не винаги можем да кажем какъв е тонът на изречените думи. Понякога не знаем дали интонацията е тържествена, тъжна или спокойна. Тук обаче няма съмнение какви си мислят мъжете. Като че ли не стига, че Исус бе убит, ами и сега някакъв гробищен крадец е отмъкнал тялото му и е заблудил част от приятелите ни.

Тези ученици няма да вярват вече на жени. Веднъж излъган – срам. Дваж излъган – позор. Клеопа и неговият приятел вече са бронирали сърцата си. Няма да рискуват повторно. Няма да изпитат отново болката.

Нормална реакция, нали? Били ли сте наранени от любов? Тогава повече не обичайте. Останали ли сте излъгани от обещание? Не се доверявайте повече. Било ли е разбито сърцето ви? Не го отдавайте повече на никого. Реванширайте се, като обвините света и закоравите сърцето си.

Има една граница, граница, чието пресичане може да бъде фатално. Границата между разочарованието и гнева. Между оскърблението срещу вас и омразата у вас. Между обидата и огорчението. Ако сте се приближили до нея, съветвам ви да не я пресичате. Отстъпете назад и се запитайте колко дълго ще плащате данък на своето разочарование? Колко време още ще подхранвате болката си? Рано или късно ще се наложи да провължите. Ще трябва да оздравеете. Ще се наложи да позволите на Исус да направи същото, което стори с двамата мъже.

Знаете ли какво направи Той? Най-напред Той отива при тях. Знам, че вече го казах, но си струва да го повторя. Той не си седи със скръстени ръце, питайки: “Защо тия двамата не могат да проумеят Моя план?” Не се оплаква на ангела: “Защо не повярваха на празния гроб? Защо е толкова трудно да им се угоди?” Какво прави? Той ги среща на мястото на тяхната болка. Въпреки че смъртта е победена, а грехът – премахнат, Исус не се е оттеглил. Възкръсналият Господ отново облича плът и човешки дрехи и търси страдащите сърца. Прочетете внимателно техните думи и вижте дали ще откриете болката им:

И рече им:

- Какви са тия думи?

А те Му казаха:

- Това, което стана с Исус Назарянина, който беше Пророк, силен в дело и в слово

пред Бога и целия народ; как нашите главни свещеници и началници Го предадоха да бъде

осъден на смърт и Го разпънаха. А ние се надявахме, че Той е Онзи, който ще избави Израил.

Лука 24:17, 19-21, ВЕРЕН

Ето я. “А ние се надявахме…” Учениците са се надявали, че Исус ще освободи Израил. Надявали са се, че ще изгони римляните. Че Пилат ще слезе от престола, а Исус ще се възкачи на него. Но Пилат продължава да бъде цер, а Исус е мъртъв. Неоправдани очаквания. Бог не е направил това, което те са искали от Него.

Те знаят какво са очаквали от Исус. Какво е трябвало да направи. Не е нужно да Го молят. Ако Исус беше Месия, нямаше да спи по време на бурята. Нямаше даже да умре. Нямаше да възстава срещу традицията. Щеше да изпълни задълженията си. Но Той не постъпва така. Не е ли чудесно? Не е ли чудесно, че очакванията на Клеопа и неговия приятел остават без отговор? Че Бог не променя Своя план, за да изпълни изискванията на двамата ученика?

Те са добри ученици. С добри сърца. И искрени молитви. Просто техните очаквания са погрешни.

Веднъж, когато най-голямата ми дъщеря беше на шест години, двамата разговаряхме за моята работа. Тя като че ли не бе много щастлива от професията, която съм избрал. Искаше да приключа със служението. “Харесвам те като проповедник – обясни тя, – но всъщност много повече искам да си продавач на сладолед.” Открита молба на едно чисто сърце. За нея хората, които карат камиони за сладолед, са най-щастливите на света. Слушаш си музика. Продаваш вкусотии. Радваш децата. Какво ти трябва повече? (Като се замисля, тя може и да има право. Ще тегля заем, ще купя камион и… Не, не, много ще ям!)

Аз изслушах нейната молба, но не се вслушах в неят. Защо? Защото аз знам по-добре. Знам за какво съм призован и какво точно трябва да правя. Истината е, че знам за живота повече от нея.

Мисълта ми е, че Бог знае за живота повече от нас. Хората искат Той да освободи Израил, но Той знае по-добре. Бог предпочита Неговият народ да бъде временно подтиснат, отколкото вечно изгубен. Изправен пред избора с кого да се бори – с Пилат или със сатана, – Той избира битката, която ние не можем да спечелим. Исус казва “не” на това, което хората искат, и “да” на това, от което се нуждаят. “Не” на освобожднеието на Израил и “да” на освобождението на човечеството.

Пак ще повторя. Не е ли страхотно, че го направи? Не е ли невероятно, че продължава да го прави?

А сега бъдете честни. Радвата ли се, когато Бог казва “не” на вашите искания и “да” на вашите нужди? Не винаги. Когато искаме друг брак, а Той ни казва да почитаме сегашния, не сме никак щастливи. Когато искаме изцеление, а Той казва да се учим чрез болката, не сме щастливи. Когато искаме повече пари, а Той казва да ценим невидимото, не винаги сме щастливи.

Не е лесно, когато Бог не прави това, което искаме. Никога не е било. И никога няма да бъде. Но вярата е убеждението, че Бог знае за този живот повече от нас и че ще ни преведе през него.

Спомнете си, разочарованието се дължи на несбъднати очаквания.

Разочарованието се лекува с преработени очаквания.

Харесвам историята за човека, който отишал в магазин за домашни любимци, защото търсел пеещ дългоопашат папагал. Изглежда бил ерген и къщата му била прекалено тиха. Собственикът на магазина имал птицата, която търсел. Човекът я купил. На другия ден се прибрал от работа в своя дом, който ехтял от песни. Отишъл до клетката, за да нахрани птицата, и чак тогава забелязал, че папагалът имал само един крак. Почувствал се измамен, че му продали еднокрак папагал и се оплакал по телефона.

- Вие какво искате – казал продавачът – птица, която пее, или птица, която танцува?

Хубав въпрос за време на разочарование. Какво искаме? Точно това попита и Исус учениците. Какво искат? Временна или вечна свобода? И се залавя да преработи техните очаквания. Знаете ли какво прави? Разказва им историята. Не някаква си там история. А историята за Бога и Неговия план за хората. “И като започна от Мойсей и от всичките пророци, тълкуваше им писаното за Него във всичките Писания.” (27 ст.)

Очарователно! Лекарството на Исус за разбити сърца е историята за Бога. Той започва с Мойсей и завършва със Себе Си. Защо? Защо разказва древната приказка? Защо се връща две хиляди години назад към историята на Мойсей? Струва ми се, че знам причината. Знам, защото това, което те чуват, е същото, което ние всички се нуждаем да чуем, когато сме разочаровани.

Имаме нужда да чуем, че Бог владее положението. Имаме нужда да чуем, че нищо не свършва, преди Той да каже. Че нещастните случаи и трагедиите в живота не са причина да си плюем на петите. Те са само причина да седим по-здраво. Кори тен Бум обича да казва: “Нима скачаме, когато влакът минава през тунел и около нас е тъмно? Разбира се, че не. Седим тихо и се доверяваме на машиниста да ни изведе на светло.”

Защо Исус разказва историята? За да знаем, че машинистът все още управлява влака.

Какъв е начинът да се справим с разочарованието? Какъв е лекът за него? Върнете се към историята. Препрочитайте я отново и отново. Оставете се да ви напомнят, че не сте първият, който плаче. И не сте първият, който ще получи помощ. Четете я и помнете, тя е вашата история!

Ако предизвикателството е твърде голямо, прочетете историята. Ето ви там – с Мойсей преминавате Червено море.

Ако грижите са твърде много, прочетете историята. Ето ви и вас – заедно с израилтяните получавате манна от небето.

Ако раните са прекалено дълбоки, прочетете историята. Вие сте Йосиф, който прощава предателството на братята си.

Ако враговете ви са прекалено силни, прочетете историята. Вие крачите с Йосафат към една вече спечелена битка.

Ако разочарованието ви е твърде жестоко, прочетете историята за учениците по пътя за Емаус. Спасителят, когото мислят за мъртъв, сега върви редом с тях. Той влиза в къщата им, сяда на масата. И нещо се случва в сърцата им. “Не гореше ли в нас сърцето ни, когато ни говореше по пътя и когато ни откриваше Писанията?” (31 ст.)

Следващият път, когато се разочаровате, не изпадайте в паника. Не изхвръквайте навън. Не се отказвайте. Просто потърпете и оставете Бог да ви напомни, че продължава да владее положението. Още нищо не е свършило.

Макс Лукадо – Парчета живот

Как да се радваме на старостта

Как да обичаме стареенето
Който иска да спечели живота си, ще го
изгуби; а който го изгуби, ще го запази.
Лука 17:33, ВЕРЕН

Сигурно мразите да ви напомнят неприятни неща.
Бръснарят: “Джо, темето отгоре вече оредява.”
Фризьорката: “Сю, следващият път ще трябва да направим нещо за тези посивели кичури.”
Поканата: “Поканени сте на сбирката по случай 30 години от завършване на гимназията.”
Децата: “Татко, чувал ли си за “Ролинг Стоунс”?
Лекарят: “Не се безпокой, Бил. Твоето състояние е нормално за мъжете на средна възраст.”
Настъпването на старостта. Първите страници на последните глави. По зелените листа на живота ви се появява златно зрънце и вие се изправяте пред набръчканото лице на факта, че стареете. И макар често да се шегуваме с нея (“Старостта е когато запиваш зъби в пържолата и… те остават там”), не всички се смеят. Особено онези, за които младостта е особено ценна.
А нима не я ценим всички ние? Десетилетия наред сте се тревожили за всичко друго, но не и за старостта. Сред всички неща, на които не сте можели да се облегнете, е имало едно единствено, на което сте се осланяли – вашата младост. Яли сте като слон (но без да приличате на слон). Всичките ви приятели са били по-тромави от вас. Професионалните спортисти са били на годините на по-големия ви брат. Животът е бил като открита магистрала, а смъртта – отдалечена на хиляди години. Но после са се появили едва доловимите послания на тленността:
За първи път сте си купили застраховка живот, която включва и разходи
за погребение.
Приятелите ви питат защо присвивате очи, когато гледате пътните знаци.
Момчето, което ви доставя зарзавата, ви нарича “бабче”.
На първо време тези неща са като дъждавни капки, които леко опръскват акварела на убедеността ви във вечната младост. С времето обаче дъждовните капки стават все по-големи и все по-силни. Когато се събуждате сутрин, всичко ви боли. А което не боли, изобщо не работи. Вашите родители започват да се държат като децата ви. Бръчките на усмивката ви не изчезват, когато престанете да се усмихвате.
И тогава внезапно дъждът се превръща в порой. Далечният тътен – в близък гръм. Лекарства за сърцето. Опразващ се дом. Четиридесет свещи. Очила за старческо късогледство. Вече не можете да го скриете.
Понс дьо Леон (1460-1571 г., испански откривател, придружавал Христофор Колумб през 1493 г., б. пр.) не е открил извора на младостта, нито пък вие. Но как се стараем! Тупираме мустаците. Отново боядисваме посивелите коси. Изпъваме кожата на лицето. Пооправяме зъбите. Повдигаме гърдите. Но колкото и усилено да се опитваме да го прикрием, страниците на календара продължават да се прелистват. Часовниците продължават да тиктакат. Тялото – да остарява. И всяка следваща таблетка ни напомня, че стареенето е хап, който се налага да преглътнем.
Разбира се, част от проблема е огледалото ни (или поне отражението в него). Това, което някога е било стегнато, сега виси. Както казват, времето лекува, но също така и пилее красотата. За други то е житейски провал. Не сте довършили нещата, с които някога сте се захванали. Клели сте се, че никога няма да се превърнете във фирмена пионка, а целият ви гардероб е пълен със сиви костюми. Били сте твърдо решени да оставите наследство на децата си, а са ви останали единствено няколко полени и кочаните от използваните чекове. Но истинската болка е по-дълбока. За едни тя е в празнотата, която следва постигнатия успех. Животът на върха може да бъде изпълнен със самота. От махагоновото писалище вее хлад. Наградите за осъществени големи продажби са изгубили блясъка си. Дипломите са избелели или пожълтели. Може би невъзможните мечти са се сбъднали, но се оказват далеч по-незначителни, отколкото сте очаквали. Основната част от времето отива в самосъжаление. Водопроводчикът се кае, че не е учил медицина, а лекарят – че не е станал водопроводчик. Бизнесдамата съжалява за времето, което не е прекарала с децата си, а на домакинята й се иска да бе направила кариера.
Може да стане и по-лошо. Самосъжалението може да доведе до придирчивост спрямо всичко наоколо. Несъгласие с изискванията. Недоволство срещу заповяданото. Негодувание от скуката. Роптание против всичко, което те връзва – работата, правителството, колата или още по-лошо – семейството. Тези, които се бунтуват, които решават да се впуснат по тъмните алеи на неудовлетворението, са най-подходящите кандидати за една от най-старите примки на сатана. Прелюбодейството. Красива млада секретарка от долния етаж донася в кабинета ви някои документи и едно познато чувство… Мъжът в купето на влака ви казва, че не може да повярва, че имате четири деца и сте запазили фигурата си толкова стройна… Давид в нас търси Витсавее. Жената на Петефрий гледа към Йосиф. Моментна лудория в парка, която ще отвори рана.
Нека изясня мисълта си. Зрялата възраст може и да крие опасности. В нея има измамни пътеки и немалко клопки. Добре е да се приготвите. Знаете, че наближава. Бог не е оставил този процес скрит. Не сте първият, който остарява. Не вие прокарвате пътя. Огледайте се. Имате предостатъчно възможности да се подготвите и предостатъчно случаи, върху които да размислите. Ако старостта ви изненада, не обвинявайте Бога. Той ви е дал многобройни предупреждения. А също и многократни съвети. Искате ли примери? Радвам се, че поискахте. Какво ще кажете за Лука 17:33: “Който иска да спечели живота си, ще го изгуби, а който го изгуби, ще го запази.”
“Има две възможности – казва Исус. – Едни хора треперят над живота си, а други търсят живота. Най-умните не са онези, които имат най-много години живот, а които имат най-много живот през годините”.
Това, което казва Ани Дилард (р. 1945 г., американска писателка) в книгата си Живот в писане, се отнася и за живота: “Едно от малкото неща, които знам за писането, е следното. Излей всичко, освободи се от всичко – и сега, и всеки път, когато пишеш. Не кътай онова, което ти изглежда хубаво, за края на книгата или за следващата книга. Дай го, дай всичко, дай го сега!”
Животът е и суров, и красив. Стремете се към него. Преследвайте го. Разпродавайте, за да го получите. Не слушайте виковете на тези, които са се примирили с второто качество и искат и вие да станете като тях, за да не се чувстват виновни. Вашата цел не е да живеете дълго, а да живеете.
Исус казва, че възможностите са ясни. От една страна имаме гласа на сигурността. Може да напалите огън в огнището и да останете вкъщи на топло, сухо и безопасно. Ако никога не излизате навън, няма а се нараните, нали така? Няма да ви критикуват за нещо, в което не сте се пробвали, нали? Не можете да изгубите равновесие, ако никога не се катерите, нали така? Затова не опитвайте. Изберете безопасния маршрут. Или можете да чуете гласа на приключението – приключението с Бога. Вместо в огнището, запалете огъня в сърцето си. Следвайте небесния порив. Осиновете дете. Станете мисионер. Научете някого. Сменете професията си. Организирайте нещо. Бъдете различни. Естествено, че не е безопасно, но какво от това?
Смятате, че стоенето вътре, далеч от студа, е безопасно? Исус не мисли така. Един английски превод на Лука 17:33 казва: “Който се опитва да поддържа живота си в безопасност, ще го пропилее.” (Филипс) Харесвам думите на генерал Дъглас Макартър (1880 – 1964 год., американски главнокомандващ Съюзническите войски в Тихия океан по време на Втората световна война, б. пр.), които изрича на 78 години: “Човек не остарява, когато просто изживее определен брой години. Хората остаряват, защото изоставят своите идеали. Годините може да набръчкат кожата, а душата се набръчква, когато се откажем от интересите си.” Чарлз Линберг, първият пилот, прелетял над Атлантическия океан, има какво да каже за безопасния живот:
Реших, че ако преди да загина при катастрофа, успея да полета десет години, ще си е струвало повече от един обикновен живот… Кои хора оценяват живота по-високо – летците, които го отдават на любимото изкуство, или скъперниците, които броят до последната стотинка лишените от смисъл дни?
Прочетете отново думите на Исус. Който се опитва да поддържа живота си в безопасност, ще го пропилее. А който е готов да изгуби живота си, ще го запази. Спомнете си годините на детското любопитство. Това, че сега сте по-близо до върха на планината, не означава, че вече сте я изкачили. Последните глави на вашата книга може да се окажат най-добрите. Лебедовата ви песен може да е най-хубавата. Може да се окаже, че целият ви досегашен живот е бил само подготовка за големия край. За Бога най-старите хора винаги са сред най-отбраните.
Мойсей влиза в Библията, когато е над осемдесет. Старият и зрял Авраам е много по-мъдър от младия, безразсъден Аврам. И на 85 Халев все още се стреми към своята планина. Анна е 85-годишна вдовица, достатъчно силна, за да се моли за Месия, и достатъчно зряща, за да Го разпознае.
Погледнете и Йоан, остарелия апостол. Последният от апостолите. Любимият ученик на Исус. Несъмнено неговите последни години трябва да са били спокойни и отморяващи. Йоан трябва да е изпълнил призванието си. Но не. Не го казвайте на Йоан. Нито пък на Бога. Защото и двамата не са свършили. На Йоан му остава още една глава. Островът, предназначен за заточение, става място на вдъхновение и в последните си години Йоан написва последната книга от Библията. Дали през целия си живот не е вървял именно към този момент? Последните години могат да бъдат най-добрите. Попитайте Омар Аман 1879-1965 г., прочут американски строителен инженер, роден в Швейцария, проектирал много от известните мостове в САЩ, б. пр.). Излязъл “в пенсия”, той конструира автострадите Кънектикът и Ню Джърси, градската арена в Питсбърг, летището Дълес, мостовете “Тронг нек” и “Верацано нероус”.
Хайнрих Шлиман (1822-1890 г., немски археолог, открива Троя и Микена, след като натрупва състояние от търговия с индиго, б. пр.) също ще се съгласи. Той се оттегля от бизнеса, за да търси легендарната Троя на Омир. И я намира. След Втората световна война Уинстън Чърчил има правото да си вземе заслужена почивка. Вместо това той взема писалката и на 79 години печели Нобелова награда за литература. Едни остаряват и тръгват на риба. Други остаряват и тръгват на лов за онова, което винаги са искали. И го постигат.
Един приятел на покойния американски юрист Оливър У. Холмс (1809-1894 г., американски писател, б. пр.) го попитал защо на 94 години е започнал да изучава гръцки. Холмс отвърнал: “Е, добри ми господине, сега или никога.”
Когато бил на 95, Джеймс С. Пени (1875-1971 г., прочут американски търговец на дребно, б. пр.) твърдял: “Зрението може и да отслабва, но виждането ми се засилва.”
С годините виждането ни ще се подобрява. Няма да виждаме земята, а небето. При появата на небесния град хората, прекарали живота си в търсене на небето, ще подскачат. След смъртта на Микеланджело в ателието му бил намерен лист хартия с бележка до неговия ученик. “Рисувай, Антонио, рисувай и не си губи времето!” Навременно настояване, Микеланджело! Времето изтича. Дните отминават. Годините избледняват. И животът свършва. А това, за което сме дошли, трябва да бъде свършено, докато още има време.
Би било странно пътешественикът да не е подготвен за края на своето пътуване. Бихме съжалили пътника, който предварително не е разучил маршрута си. Бихме се зачудили на човека, който мисли, че целта на едно пътуване е самото пътуване.
Именно заради това говорят и едни от най-тъжните думи в Писанието: “Премина жетвата, мина се лятото, и ние не се избавихме.” (Еремия 8:20)
Други пък все още очакват последната спирка. Надявам се, че не сте сред тях. Надявам се, че ще бъдете готови да пристигнете там, вкъщи. За вас възрастта не е враг. Годините само отмерват разстоянието и тихо нашепват, че домйт никога не е бил толкова близо.
Кажете го на бръснаря.

Макс Лукадо – Парчета живот

Истински прояви на вяра

“И Той отиде с него. И едно голямо множество Го следваше и Го притискаха. И една жена, която беше имала кръвотечение дванадесет години и беше много пострадала от мнозина лекари, и беше изразходвала целия си имот, без да види някаква полза, а напротив, беше й станало по-зле, като чу какво се говореше за Исус, дойде между народа изотзад и се допря до дрехата Му. Защото си казваше: “Ако само се допра до дрехата Му, ше оздравея.”

И начаса кръвотечението й престана и тя усети в тялото си, че се изцели от болестта. А Исус, който веднага усети в Себе Си, че е излязла от Него сила, се обърна сред множеството и каза:

- Кой е допря до дрехите ми?

Учениците Му казаха:

- Ти виждаш, че множеството Те притиска, а казваш: “Кой се допря до Мен?” Но Той се оглеждаше, за да види тая, която беше направила това. А жената, уплашена и разтреперана, като знаеше станалото с нея, дойде и падна пред Него, и Му каза цялата истина. А Той й рече:

- Дъще, твоята вяра те изцели; иди си с мир и бъди здрава от болестта си.”

Марк 5:24-34, ВЕРЕН

Дъще, твоята вяра те изцели.

Марк 5:34

Часовник за Коледа не е подарък, който може да зарадва едно осем-годишно момче. Аз обаче успях да промърморя: “Благодаря!” След това го занесох в стаята си, сложих го на нощното шкафче и го включих.

Беше квадратен “Булова”. Не беше с цифри, а със стрелки. Нямаше устройство за касети или дискове, а с годините започна да развива леко, приспивно бръмчене, което се чуваше, когато в стаята е тихо.

Днес можете да си купите часовници, които издават ромон на дъжд, когато е време за лягане, или гласа на майка ви, когато трябва да ставате. Но не и този часовник. Неговият звън можеше да накара кучетата да вият. Моделът бе неандерталски. Днес, във времето на електронните часовници и музикалните аларми, той не би стигнал и петдесет цента на разпродажба.

Но все пак с течение на времето аз се привързах към него. Обикновено хората не се размекват по електрически часовници, но аз се размекнах. Не защото бе кой знае колко точен – винаги изоставаше малко. Нито заради бръмченето му, към което бях свикнал. Харесвах го заради светлината.

Знаете ли, в тъмното този будилник сияеше.

Цял ден той поглъщаше светлина. Попиваше от слънцето, стрелките му бяха като малки пръчици, изплетени от тиктакане, време и слънчева светлина. И когато дойдеше нощта, часовникът бе готов. След като угасях лампата, за да си легна, малкият циферблат трепваше и започваше да свети. Не много силно, но ако светът около вас е тъмен, и малкото светлина значи много.

Нещо като светлината, която получава онази жена при срещата си с Исус.

Не знаем нейното име, но знаем състоянието й. Нейният свят е среднощен мрак. Място, където опипваш в тъмното и се надяваш на помощ. Прочетете тези четири стиха и вижте какво искам да кажа.

И едно голямо множество Го следваше и Го притискаха. И една жена, която беше имала кръвотечение дванадесет години и беше много пострадала от мнозина лекари, и беше изразходвала целия си имот, без да види някаква полза, а напротив, беше й станало по-зле, като чу какво се говореше за Исус, дойде между народа и изотзад и се допря до дрехата Му.

Марк 5:24-27, ВЕРЕН

Тя е една смазана тръстика: с “кръвотечение дванадесет години”, “много пострадала”, “изразходвала целия си имот” и “беше й станало по-зле”.

Хронично менструално нарушение. Постоянна загуба на кръв. Подобно състояние би съкрушило всяка жена във всяка епоха. Но за една еврейка по-лошо от това не може да има. Няма част от живота й, която да остава незасегната.

Сексуалност… не може да се докосне до мъжа си.

Майчинство… не може да има деца.

Домакинство… Всичко, до което се докосне, се счита

за нечисто. Не може да мие чинии. Да мете.

Духовност… не й е позволено да влиза в храма.

Тя е физически изтощена и отлъчена от обществото.

Търсила е помощта на “мнозина лекари” (26 ст.). Талмудът (изучаване, от евр. – източник, който съдържа (1) законови предписания и наставления, задължителни за всички правоверни евреи, и (2) тълкувания, несвързани със закона, като: посеви, празници, жени, глоби, свещенодействия и очиствания. Виж Библейски речник НОВ ЧОВЕК, С, 1995 г., б. пр.) предписва точно единайсет лека за това състояние. Без съмнение тя е опитала всичките. Някои от тях са полезни. Други, като например носенето на пепел от щраусово яйце в парче ленен плат, са си чисти суеверия.

“Изразходвала е целия си имот…” (26 ст.) Гнетът на финансовото бреме увеличава болката неимоверно. Един приятел, който страдаше от рак, ми каза, че безмилостното преследване на кредиторите, които настояват да си плати за продължаващото медицинско лечение, е толкова болезнено, колкото и самата болка.

“А напротив, беше й станало по-зле…” (26 ст.) Тя е смазана тръстика. Всяка сутрин се събужда в тяло, което никой не желае. Наближава времето на последната й молитва. Тя се кани да я произнесе в деня, когато я срещаме. Докато стигне до Исус, Той вече е заобиколен от хората. Молят Го да помогне на дъщерята на Яир, най-важния човек в града. Какви са шансовете Той да прекъсне спешния Си ангажимент с високопоставения служител, за да помогне на човек като нея? Съвсем малки. А каква е вероятността да оцелее, ако не използва тази възможност? Още по малки. Затова жената сграбчва шанса си.

“Ако само се допра до дрехата Му, мисли тя, ще оздравея!” (28 ст.)

Рисковано решение. За да се допре до Него, трябва да се промъкне между хората. Ако някой от тях я познае, тогава… Здравей, разобличение! Сбогом, изцеление! Но има ли избор? Тя няма пари и влияние, няма приятели. Нито друг изход. Единственото, което има, е безумното предчувствие, че Исус е способен да й помогне, и огромната надежда, че ще го стори.

Навярно и на вас ви е останало само това – безумно предчувствие и огромна надежда. Нямате какво да дадете. А страдате. И единственото, което можете да Му предложите, е своята болка.

Може би това ви спира да отидете при Бога. О, да, правили сте една-две крачки в тази посока. Но след това сте видели другите около Него. Те изглеждат толкова чисти и спретнати, толкова подобаващи и достойни в своята вяра. И когато сте погледнали към тях, те са Го скрили от погледа ви. Затова сте се отдръпнали.

Ако описанието се отнася за вас, забележете следното: В този ден само един човек е похвален за своята вяра. Той не е богат дарител. Нито верен последовател. Не е прехвален учител. А една отхвърлена жена, потънала от срам, без пукната пара, стиснала здраво предчувствието си, че Той може да й помогне, и надеждата си, че ще го направи.

Това всьщност не е лошо определение за вярата: Убеждение, че Бог може да помогне, и надежда, че ще го направи. Прилича на определението, дадено в Библията. “Без вяра не е възможно да се угоди на Бога, защото който дохожда при Бога, трябва да вярва, че има Бог, и че Той възнаграждава тия, които Го търсят.” (Евр. 11:6) Не е толкова сложно, нали? Вярата е убеждение, че Бог съществува и че е добър. Не е мистично преживяване, среднощно видение или глас сред гората. Тя е решението да повярваш, че онзи, който е създал всичко, не го е изоставил. Че продължава да изпраща светлина в тъмното и да откликва на вярата ти.

Разбира се, за жената няма никаква гаранция. Тя се надява, че Той ще откликне… Копнее за това, но не знае дали ще стане. Единственото, което знае, е, че Той съществува и че е добър. Това е вярата.

Вярата не е убеденост, че Бог ще направи това, което искате. Тя е увереността, че ще направи това, което е правилно. Блажени бедните и дрипавите, нямащите какво да дадат, притиснатите в ъгъла, изоставените, болните, казва Исус, защото тяхно е Небесното царство (Мат. 5:6, моя интерпретация).

Божиите стандарти са доста странни (или по-точно, те са си наред, а нашите са наопаки!). Бог казва, че колкото по-безнадеждни са вашите обстоятелства, толкова по-вероятно е спасението ви. Колкото по-големи са вашите грижи, толкова по-истински са молитвите ви. Колкото е по-тъмна стаята, толкова по-голяма е нуждата от светлина. Което ни връща обратно към моя будилник. През деня аз изобщо не оценявам способността на малкия ми “Булова” да свети в тъмното, но вечер сенките растяха, а с тях и признанието ми.

Една здрава жена никога не би оценила силата от допира на края на Исусовата роба. Но тази жена е болна… и когато нейната дилема се среща с посвещението й, става чудо. Нейната роля в изцелението е много малка. Единственото, което тя прави, е да протегне ръка всред тълпата.

“Да можех само да Го докосна!”

Важна е не формата, а фактът на усилието. Фактът, че тя прави нещо. Че не се примирява с болестта си за още един ден, а решава да предприеме нещо.

Изцелението започва, когато сторим нещо. То започва, когато протегнем ръка, когато направим крачка.

Божията грижа е близо и винаги на наше разположение, но я получават само онези, които я потърсят. Бездействието не разрешава проблема. Най-хубавото в разказа е, че изцелението започва с нейния допир. И чрез тази малка, смела проява тя усеща нежната сила на Исус.

Сравнен с Божия дял, нашият дял е микроскопичен, но необходим. Не е нужно да правим много, трябва просто да предприемем нещо.

Да напишем писмо.

Да поискаме прошка.

Да се обадим на приятел.

Да си признаем.

Да се обадим на майка.

Да отидем на лекар.

Да се кръстим.

Да нахраним гладен.

Да се помолим.

Да кажем една дума.

Да отидем.

Да предприемем нещо, което изразява вяра, защото вярата без усилие не е никаква вяра. Бог ще откликне. Той никога не отхвърля истинските прояви на вяра. Никога.

Бог уважава сърдечната вяра, рискуващата вяра.

Когато се строят ноеви ковчези, се спасява живот. Когато започнат да маршируват войниците, Йерихон се сгромолясва. Когато се вдига жезълът, морето се разтваря. Когато се споделя обядът, хиляди са нахранени. И когато се докосва наметалото, независимо дали от ръката на анемична жена от Галилея или от молитвите на просяк от Бангладеш, Исус спира. Спира и реагира

Попитайте Марк. Когато тази жена докосва Исус, се случват две неща, които не виждаме никъде другаде в Библията. Марк записва и двете.

Първо, Исус изцелява, преди да е разбрал. Силата излиза автоматично и моментално. Сякаш Бог Отец скъсява веригата и Божествената природа на Исус е една крачка напред от човешката.

Нейната нужда призовава Неговата помощ. Без неонови светлини и силни викове. Без панаирджийски реклами. Без фанфари. Без абра-кадабра. Без сензации. Просто зов за помощ. Точно както моята тъмна стая извикваше светлината на часовника, тъмнината в нашия свят извиква светлината на Бога.

На второ място, Той нарича тази жена дъщеря. “Дъще, твоята вяра те изцели!” (34 ст.) Това е единственият път, когато Исус нарича някого по такъв начин. Представете си как се е почувствала! Кой би могъл да си спомни последното мило обръщение към нея? Кой би могъл да знае последния благ поглед към очите й?

Лев Толстой разказва как веднъж вървял по улицата и минал покрай един просяк. Толстой бръкнал в джоба си, за да му даде малко пари, но вътре нямало нищо. Писателят се обърнал към човека и казал: “Съжалявам, братко, но нямам какво да ти дам.” Просякът засиял и отвърнал: “Ти ми даде повече от това, за което помолих – нарече ме брат!” За обичаните милата дума е само една хапка, но за онези, които жадуват за любов, тя е цял пир. И Исус урежда на жената пиршество.

Според преданието тя никога не забравя постъпката на Исус. Легендата разказва, че остава с Него и го следва чак до Голгота. Някои вярват, че тя е Вероника – жената, която извървяла пътя към кръста редом с Него. И избърсва челото Му, когато потта и кръвта влизат в очите Му. Той я докосва в момента на огромната й нужда, а тя Го докосва във времето на Неговото страдание. Не знаем дали легендата е вярна, но може и да е. Не знаем дали ви се е случвало същото, но знам, че може и да ви се случи.

Макс Лукадо – Парчета живот